Постинг
05.09.2007 16:41 -
Легенда за скитницата
Наскоро прочетох тази легенда някъде из нета...ами хареса ми и реших да я постна тук :)
Тя вървеше по своя път наникъде. Такава съдба й бяха отредили орисниците - вечно да скита, вечно да търси...без да знае какво. Тя бе извървяла и познаваше много пътища - и гладки с вечнозелени дървета и уханни цветя, и трънливи, където краката й ставаха кървави... Но все така вървеше, защото орисниците й бяха дали надеждата за другар. Той й даряваше най-прекрасните сънища нощем и най-красивите мечти денем... Той не я изоставяше и бе винаги до нея. А тя, напротив, понякога й се искаше да избяга от него, да се скрие в тъмното и да го остави да продължи сам по пътя си... Но не можеше..така я бяха орисали. Скитницата се спираше понякога, почукваше на някоя врата , за да помоли за чаша вода или малко храна. Тя бе срещала много хора по своя път, бе опознала човешката душа и щом видеше човека, който й отваря вратата, знаеше как ще я посрещнат. Затова тя никога не се надяваше напразно и не очакваше повече, отколкото получаваше. Скитницата понякога оставаше...тогава тя разказваше своите истории на тези, които я приютяваха, за да им се отблагодари. Истории от спомени, истории от мечти...те бяха най-често тъжни и хората плачеха, когато я слушаха, но винаги искаха още. Тогава скитницата си тръгваше... Защото така я бяха орисали... да бъде скитница...
Тя вървеше по своя път наникъде. Такава съдба й бяха отредили орисниците - вечно да скита, вечно да търси...без да знае какво. Тя бе извървяла и познаваше много пътища - и гладки с вечнозелени дървета и уханни цветя, и трънливи, където краката й ставаха кървави... Но все така вървеше, защото орисниците й бяха дали надеждата за другар. Той й даряваше най-прекрасните сънища нощем и най-красивите мечти денем... Той не я изоставяше и бе винаги до нея. А тя, напротив, понякога й се искаше да избяга от него, да се скрие в тъмното и да го остави да продължи сам по пътя си... Но не можеше..така я бяха орисали. Скитницата се спираше понякога, почукваше на някоя врата , за да помоли за чаша вода или малко храна. Тя бе срещала много хора по своя път, бе опознала човешката душа и щом видеше човека, който й отваря вратата, знаеше как ще я посрещнат. Затова тя никога не се надяваше напразно и не очакваше повече, отколкото получаваше. Скитницата понякога оставаше...тогава тя разказваше своите истории на тези, които я приютяваха, за да им се отблагодари. Истории от спомени, истории от мечти...те бяха най-често тъжни и хората плачеха, когато я слушаха, но винаги искаха още. Тогава скитницата си тръгваше... Защото така я бяха орисали... да бъде скитница...
Маорска Легенда За Сътворението
Маорска легенда за Мауи, петия син на Та...
Легенда за лудостта и любовта
Маорска легенда за Мауи, петия син на Та...
Легенда за лудостта и любовта
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 154
Архив